The childhood fear of the dark/ Детският страх от тъмнината

English 🇬🇧

Everything is so green and pleasing to the eye. I have no idea how long I have walked and how deep I have entered into the forest. I was walking boldly without stopping. The best company I had was myself. Should I be afraid? Hah, no way. It is so quiet and peaceful that there is nothing to be afraid of. I have always loved the forest. A place where you can hear your thoughts clearly and distinctly.

I kept walking and walking until I came to a black fence with sharp tips. The leaves on the trees were already red. Beautiful autumn with blood red. Behind the fence, there was a three-story building with wooden frames. Oh, God, haven't these people heard of pvc frame? Maybe no one lives inside. I stopped and hesitated but I'm curious and I continued towards the fence. I gave the gate a little push, thinking it would be locked, but it creaked and opened all the way. It was extremely light. I entered the courtyard which was deserted. There were no tiles, no plants, no cement path, absolutely nothing. I crossed the yard and tried to peer into one of the first floor windows. It looked dark inside and no movement was visible. I stood by the door, the handle shook slightly as I pulled it down. I felt like it was going to crumble and remain in my hand, but it stayed whole and in place. The door opened so hardily that the sound resembled the diarrhea of an irate bear that hadn’t been able to sleep through its winter sleep because of his delicate dramatic moment. I entered the building and found myself in the hall. I looked for the light switch, pressed it and it turned on. In front of me, there was something like a reception desk and pictures hung on the walls. I decided to walk around the first floor and I turned right down the corridor which was full of rooms. I tried to open the first one but it was locked. I went on to the second but I had the same success. Third door - bingo, I entered the room and hit the light switch. Nothing. Darkness. I kept clicking hard but still no light came on. I couldn't see anything and gave up. I closed the door and continued. I have no idea how many rooms I went around before I realized I was already on the second or third floor. Wait, did I go through them already? How long do I walk around this building? It shouldn't be that much, it's only three floors after all. I suddenly realized that it was an endless maze of corridors and rooms shrouded in the veil of darkness that we are all afraid of as children.

I was going from room to room, pressed the switch on the lights, but none of them worked and I kept going through all the rooms until I noticed a shadow creeping behind me, and then I felt the rising childhood fear of the dark to resurface. The memory of how as a child, I was in a hurry to press the switch on the lights in the corridor and all the rooms, when it was dark, suddenly hit me. As soon as I left the room, I turned off the lamp and ran with all my might towards the light. The childhood fear of the dark...

I shook my head and turned to see that there was indeed SOMETHING behind me, it was indeed a DARK SHADOW. It was so creepy, I couldn't see the outline of the face clearly, but I could see all the sharp teeth. The face... there were no clear outlines, everything is like a blurred blur. The teeth... I shivered. It was maybe about 10 seconds when I was like paralyzed, but I finally turned and ran. I ran like I was a kid again. My footsteps were so loud that the whole forest could probably hear me sprinting for the exit. I could feel the THING behind me. It followed me. I ran towards the light. My heart was going to explode and my pulse was so fast I was going to receive a heart attack at any moment. Where's the fucking exit? I kept running. I could only see rooms and corridors. There was no going back to the exit. I stopped, went into one of the rooms and closed the door behind me. Total darkness. My ears were sparkling, I could hear my own pulse. The THING was coming, it knew where I was. The door was opening, and I was falling into a deep abyss. The darkness had embraced me. A thick, black diaper descended over me. In my mind I kept running towards the light, tears were welling up in my eyes. I ran and I will always run because I'm afraid of the dark. The childhood fear of the dark...

I run away. I'm not turning around.

I run towards the light.

It’s further and further away from me.

I run.

My mind is blurring.

Everything goes out.

I don’t hear anything.

Darkness.

I woke up suddenly and in a panic. I thought I was still in the dark building. My eyes were wide, filled up with terror and I could hardly breathe. I threw back the covers and looked around. I was in my room. This is my room. I sat up in bed and tried to steady my breathing. I looked at the clock.

2:30 AM

Every night I wake up at the same time from a different nightmare.

Part of the series ‘2:30 AM’

29.01.2023

Sofia, Bulgaria

Български 🇧🇬

Всичко е толкова зелено и радва окото. Нямам представа колко време съм вървяла и колко дълбоко съм влязла в гората. Обикалях смело без да спирам. Най-добрата компания бях самата аз на себе си. Да ме е страх? Да бе. Толкова е тихо и спокойно, че няма от какво да се боиш. Винаги съм обичала гората. Място, където можеш да чуеш мислите си ясно и отчетливо.

Вървях и вървях все напред, докато не стигнах черна ограда с остри върхове. Листата на дърветата вече бяха червени. Красива есен с кърваво червено. Зад оградата имаше триетажна сграда с дървена дограма. Боже, тези хора не са ли чували за pvc? А може би никой не живее вътре. Спрях, поколебах се, ама нали съм си любопитна и продължих към оградата. Бутнах леко портата, мислейки че ще е заключена, но тя проскърца и се отвори нацяло. Беше изключително лека. Влязох в двора, който беше пуст. Нямаше нито плочки, нито растения, нито циментирана пътека, абсолютно нищо. Прекосих двора и се опитах да надникна в един от прозорците на първия етаж. Вътре изглеждаше тъмно и не се виждаше никакво движение. Застанах до вратата, дръжката леко се разклати, след като я дръпнах надолу. Имах чувството, че ще се строши и ще остане в ръката ми, но тя остана цяла и на място. Вратата простена тъй мъчно, че звукът наподобяваше диарията на сърдит мечок, който от зор не е успял да си доспи зимния сън. Влязох в сградата и се озовах в антрето. Потърсих ключа за лампата, натиснах го и тя светна. Пред мен имаше нещо, като рецепция, а по стените висяха картини. Реших да обиколя първия етаж и завих надясно по коридора, който беше пълен със стаи. Опитах се да отворя първата, но тя се оказа заключена. Продължих към втората, но имах същия успех. Трета врата - бинго, влязох в стаята и натиснах ключа за лампата. Нищо. Тъмнина. Продължих да щракам упорито, но така и не светна лампа. Не виждах нищо и се отказах. Затворих вратата и продължих. Нямам идея колко стаи обиколих, докато осъзная, че вече съм на втория или третия етаж. Чакай, аз не ги ли минах вече? Колко дълго обикалям тази сграда? Не би трябвало да е толкова много, все пак това са само три етажа. Изведнъж се досетих, че това е безкраен лабиринт от коридори и стаи, забулени във воала на тъмнината, от която всички се боим, като малки.

Влизах от стая в стая, натисках ключа за лампите, но нито един работеше, а продължавах да обхождам всички стаи, докато не забелязах прокрадваща се сянка зад гърба ми и тогава усетих надигащия се детски страх от тъмнината, който изплува отново. Споменът как, като малка бързах да щракам ключа на лампите в коридора и всички стаи, като е тъмно, ме връхлетя внезапно. Веднага щом излизах от стаята, изгасях лампата и тичах с всички сили към светлината. Детският страх от тъмнината...

Отърсих глава и се обърнах, за да видя, че зад мен наистина има НЕЩО, това наистина е ТЪМНА СЯНКА. Тя беше толкова зловеща, не можех да видя ясно очертанията на лицето, но видях всички остри зъби. Лицето... нямаше ясни очертания, всичко е, като размазана пихтия. Зъбите... тръпки ме побиха. Може би минаха около 10 секунди, в които бях, като парализирана, но най-накрая се обърнах и побягнах. Тичах все едно бях отново дете. Стъпките ми бяха толкова шумни, че сигурно цялата гора можеше да чуе как спринтирам, търсейки изхода. Усещах НЕЩОТО зад мен. То ме следваше. Тичах към светлината. Сърцето ми щеше да се пръсне, а пулсът ми беше толкова ускорен, че щях да получа удар всеки момент. Къде е скапаният изход? Продължавах да тичам. Виждах само стаи и коридори. Нямаше връщане към изхода. Спрях, влязох в една от стаите и затворих вратата зад себе си. Пълна тъмнина. Ушите ми шумяха, чувах собствения си пулс. НЕЩОТО идваше, то знаеше къде съм. Вратата се открехваше, а аз пропадам в дълбока бездна. Тъмнината ме беше обгърнала. Дебела, черна пелена се спускаше над мен. В съзнанието си продължавах да тичам към светлината, а от очите ми бликнаха сълзи. Бягах и винаги ще бягам, защото ме е страх от тъмнината. Детският страх от тъмнината...

Бягам далеч. Не се обръщам.

Тичам към светлината.

Тя е все по-далеч от мен.

Бягам.

Съзнанието ми се замъглява.

Всичко угасва.

Не чувам нищо.

Тъмнина.

Събудих се внезапно и в паника. Мислех си, че още съм в тъмната сграда. Очите ми бяха разширени от ужас и едвам дишах. Отметнах завивката и се огледах. Бях си в стаята. Това е моята стая. Изправих се в леглото и се опитвах да успокоя дишането си. Погледнах часовникът, а циферблата изписваше 2:30 часа. Всеки път се будя по едно и също време от различен кошмар.

Част от поредицата "2:30 през нощта"

29.01.2023 г.

София, България