Уличен музикант - част 2

Български 🇧🇬

Три седмици по-късно…

Почти всеки ден ходех до супермаркет „Факта“, за да се позабавлявам, пеейки и свирейки на пианото най-различни песнички, а и не изкарвах лоши пари. Напротив, за аматьор си беше много добре и бях доволна. Дните бяха все така мрачни и слънцето рядко се показваше, за да ни озари със своя светъл лъч и грееща усмивка. Все пак беше ноември месец, а декември и януари щяха да бъдат още по-зле. Предстояха най-тъмните месеци, в които денят е толкова кратък, че докато се прибера от лекции, за да обядвам в квартирата, вече беше пълен мрак навън и имах чувството, че е време за вечеря. Имаше дни, в които към 14:30-15:00 часа трябваше да използвам лампа. В противен случай, рискувах да се препъна в нещо, тъй като стаята ми приличаше повече на склад. Въпреки спартанския вид (легло, нощно шкафче, гардероб, маса, бюро и един стол), който осигуряваше пространство, като разпъвах сушилника точно по средата на стаята, то направо си ставаше доста подходящо място за упражняване на овчарски скок в опит да стигна до дрешника от „Хрониките на Нарния“. Аз определено наподобявам лъвът, а вещицата (хазяйката) се намираше на горния етаж и всеки път казваше да намалим парното, защото не стигало до нея, а навън не било минус двадесет градуса. Е, беше само минус осемнадесет. Тогава бях по-гъвкава, та номерът с овчарския скок минаваше. Сега, ако направя опит с моята тромава мечешка стъпка, то най-вероятно ще се спъна и пльосна върху сушилника с туко-що простряното пране, повличайки го надолу и строполявайки се шумно на пода. Това със сигурност щеше да смути така спокойния и безгрижен италианец на долния етаж под мен, който привечер обичаше да сяда на прозореца и да дрънка на китарата любовни песни. Поредния Ромео, на който му липсваше Жулиета.

Беше петък и имах почивен ден. Реших да го оползотворя, практикувайки моите музикални умения, а и да разведря хората, като опитам да създам малко петъчно настроение. Все пак идваше уикенд, а датчаните му се радваха, като цигане на баничка. Аз също се научих да чакам с нетърпение почивните дни, да ги използвам пълноценно и да им се радвам.

Стигнах до любимия ми музикален инструмент. Имаше един проблем. Досега никой не ми беше пипал кашоните, които бях издърпала, за да мога да седна и да дрънкам на пианото. Днес, обаче нямаше и следа от тях. На кого пък са му притрябвали? Сетих се, че един път в месеца минаваха да събират непотребните картони, кашони и хартия и да ги извозват с малко камионче. Е, нищо! Мобилизирах се и започнах да търся алтернативно решение. Видях как две млади момчета пълнят багажника на колата, която се намираше на паркинга след като излезеш от тунела, с разни торби и всякакви други джунджурии. Две големи каси пълни с бира „Туборг Голд“ стояха до колата и чакаха своя ред да бъдат натоварени. Момчетата измъкваха бутилките бира от касите и ги слагаха директно в багажника. А, ами касите? След като опразниха всичко, единия от тях взе двете празни каси и ги помъкна към кофите за смет.

Не! Не! НЕ!

Втурнах се към него със забързана крачка. Направо се затичах, но така набрах скорост, че едва не се блъснах в него. Препречих му пътя и рекох:

- „Undskyld, min ven1? Ще Ви трябват ли тези празни каси от бира?“

- „Ааа, не. Мислех да ги хвърля в кофата.“

- „Дали мога да ги взема и да ги използвам?“

Момчето ме погледна учудено, после хвърли поглед към касите, подаде ми ги и каза:

- „Ами, взимай!“

Кой знае какво си е помислил. Нямах вид на клошар, ама то вече и по външен вид не можеш да познаеш на кой какви мухи му бръмчат в главата. А и няколко пъти ходих до пощата да си взимам пълните кашони изпратени от България, та се налагаше да прекосявам повече от половината град с тях. Любимо ми беше изкачването на баирите, с които градчето разполагаше, влачейки кашоните, които незнайно защо не ги доставяха до вратата на квартирата ми. Катериш ли, катериш нагоре по-хълма, вятърът те брули и бута няколко крачки назад, а дъждът те шиба по лицето. И така, ха напред, ха назад, мокра до кости, накрая стигах квартирата. Абе, накратко девет дена път с камили в обилен дъжд.

Няма значение, взех касите и му благодарих.

Върнах се обратно при пианото, свалих си шапката и я оставих върху него. Поставих касите една върху друга и седнах. Някъде малко по-надолу по Вестергаде отново се чуваха добре познатите тонове от „Деспасито“. Това момче, или само това знаеше да свири или тази песен му е толкова любима, че не иска да пробва нещо различно. Време беше и аз да се развихря.

Ла-ла-ла-ла-лаааААААА... Ра-па-па-паАААм... Ра... А-ааа... ААА...

АААааапчихуууу!

Хуу-хуу-хуу-хуу... (тунелът се разтресе леко, а ехото отекна и със сигурност можеше да стресира и събуди мечок от най-дълбокия му зимен сън)

Извадих носна кърпичка и попих бистрата течност. Времето тук определено не беше в наша полза.

Така, разпях се, загрях. Почваме!

Ъгхъъъммм…

Почнах да дрънкам по клавишите нахъсано, отворих уста и запях:

- „ИХ ШЕНКЕ ОЙХ ФОЙЕР! УООО-ОООУ! ДАС ЕНДЕ ДЕР Гьотер! УООО-ОООУ! ИХ БИН ЛОКИИИИИ! ИХ ФЕРБРЕНЕЕ ДИ ВЕЕЕЛТ2!“

Ама, разбира се! В страната на викингите за какво друго да пея освен за скандинавските богове? Натисках ли, натисках клавишите. Спрях. Трябва да сменя малко репертоара. Стига с тоя немски! Добре, да помислим. Измина известно време, тъкмо си отпочинах от цялото врещене, когато забелязах, че младежът с акордеона идва право към мен. Не знам дали мислих или просто си седях и приличах повече на герой от сборника с разкази „Празните мисли на един празен човек“. Момчето с акордеона застана до мен, усмихна се и заговори на датски:

- „Здрасти! Аз съм Фредерик!“

Чудесно! Пак ще трябва да говоря. Да, да, знам какво си мислите, но определено за мен това понякога е доста трудна работа. Лесно им е на хората, които плямпат без да спрат. Сега какво да му кажа на този пич, който носеше сива шапка, дънки, дебело сиво зимно яке и имаше къса брада. Поседяхме така известно време, като само се усмихвах и се надявах скоро да си тръгне.

- „Ти как се казваш?“

Очевидно, искам, не искам ще трябва да разговарям та да може да си тръгне.

- „Вероника.“

- „Аааа, много хубаво, много хубаво! От Германия ли си?“

КАКВО? Допреди три седмици си мислеха, че съм от Молдова, сега пък от Германия.

- „От България съм.“

- „Ааааа, Съни Бийч!“

Айде, почна се пак! Кимнах и продължих да се усмихвам, надявайки се, че ще прекратим скоро тази беседа. Изведнъж, най-неочаквано Фредерик постави пръсти върху клавишите на акордеона и засвири така добре познатите тонове от песента „Луда по тебе“. ЕЕЕЕЕ, НЕ! Само това ми липсваше! Седях и го зяпах едновременно с изумен и леко намръщен поглед. Изпитах нужда да гаврътна набързо няколко малки чашки. Не можех да отрека, че все пак се справяше добре. Тъкмо прозвучаха финалните ноти, когато песента се вля в друга. Фредерик запя:

- „Ляв-десен, гледай как се прави, джан-джун, гледай как се прави…“

ПОМООООЩ! Някой да ме избави от този музикален терор! Пък свири предимно „Деспасито“. Не съм от най-атлетичните личности, но в този момент бях способна да се затърча с пълна сила накъдето ми видят очите. Один, Тор или който ще да е от вас, помогнете ми, бе!

Сякаш чули моя зов за помощ, някъде в далечината се чу тътен от гръмотевица. Може би щеше да завали.

Най-после песента приключи и момчето свали ръце от акордеона. Усмихна се широко и се извини, че знае само тези две песни. ДА! Все пак някой се беше смилил над мен. Фредерик каза:

- „А ти много добре пееш на немски! Сигурен съм, обаче че няма да можеш да пееш така на испански.“

Така смачка последната дума, че разбрах само половината от цялото изречение. Мигах, мигах на парцали, опитвайки се да намеря и подредя смисъла. Немския е песен в сравнение с датския.

- „Undskyld, hvad3?“ – помолих го да повтори.

Явно се усети, че не знам добре датски език, защото каза развеселено:

- „Еспаньол, еспаньол4!“

- „Ааааааа!“

Чакай малко! Не мога да пея добре на испански ли? Ааааа, не! ДРЪЖ МИ БИРАТА!!!

- „Гледай и се учи!“ – тук вече употребих английски.

Вътрешното Рони запищя в паника: „Иииииххх! Ами сега? УЖАС! Гледай сеир!“

Я се стегни! Той ще ми каже на мен, че не мога на испански! Естествено, че ще импровизирам, както винаги. Веднага се сетих за песен на Енерике Иглесиас. Какво помня, какво не помня от текста… те и професионалните певци понякога го забравят. Пък и знаех испански колкото да си изкарам боя, което си беше много добре на фона на нищо. Ох, аййй, карамба! Време беше да създам една голяма фиеста, тъй че запретнах ръкави, прочистих гърло и започнах с леки и изтънчени движения да натискам клавишите. Тук вече се изискваше повече нежност, деликатност, финност и изящество. Все пак говорим за любов, не трябваше да звучи така все едно ще нападам някого.

Отворих уста и запях:

- „Куандо йо те виии, а ми се ме парО, ел Коразооон, ме дехо де латиии5...“

На момчето му падна ченето и замръзна на място. Много добре! Продължих:

- „Дескулпаме ми амОООрр пор еста инвитасион6…“

Ииии… това е любим мой момент. То на всеки ще му е любим, имайки предвид съдържанието на текста:

- „Куандо йо те миро, те муердес ла бока, йо соло киеро верте байландо син ропа7…“

Фредерик плъзна широка усмивка и се включи с акордеона. Това не го очаквах. Сформира се доста добра музикална групичка, не можеше да се отрече. Попринцип, Батман работи сам, а Робин идва на помощ в сложните ситуации, но тази можеше да се нарече и такава. Пет години изучавах испански и си останах с най-важните фрази и някои груби думички. Емиии... опа! Е, не е лошо човек да поназнайва малко и от тях. Какво толкова можеше да стане? Малко тупаник, синини тук-там… важното е, че накрая винаги има разбирателство по един или друг начин.

Дотук всичко вървеше добре и по план. Хората спираха да ни послушат, а някои от тях бяха толкова запленени от музиката, че даже затанцуваха. Имаше един проблем, в оригинала има и рап елементи. А, така! Еми, нямам друг избор! Айде! Набрах скорост и почнах да пързалям думите с по-бързо темпо:

- „Транкила, поко а поко ме коносес пор аора киеро верте ен тоас лас посес8…“

Изстрелях по възможно най-бързия начин куплета, реших да не се напъвам повече и ударих финалните ноти. Изплезих език, все едно бях участвала в маратон. Студена пот беше избила по челото ми и забих глава право надолу в клавишите на пианото, които издадоха злокобен тон, като от филм на ужасите.

ДУМ-ДЪЪЪЪННН

Не мога повече!

- „Много добре, много добре!“ – Фредерик ръкопляскаше.

Вдигнах глава (явно добре я бях дръннала, защото два от клавишите се бяха отбелязали с няколко резки върху челото) и плъзнах широка усмивка. Станах и се поклоних, тъй като вече цялата насъбрала се около нас тълпа ръкопляскаше. Хората се разотидоха.

- „Искаш ли да пием по една бира?“ – попита Фредерик.

Позамислих се. Имах нужда от студена напитка след целия музикален терор, който ми беше устроен и фиестата, която се разигра.

- „Давай да ходим!“

Тръгнахме надолу по Вестергаде и завихме вдясно по Ньорегаде, където беше пълно с ресторанти и барове. Прекосихме малкия мост над река Мьолеен. Улицата беше украсена с разноцветни чадъри, които висяха над главите ни. Влязохме в ресторант „План Б“. Вътре беше пълно, а по средата имаше пространство за желаещите да танцуват. Разбира се, звучеше и музика. Нещо познато, нещо балканско. ОООО, НЕ! НЕ ОТНОВО!

ЛЕЕЕЕЕЙДИС ЕНД ДЖЕНТЪЛМЕН! УЕЛКЪМ! УЕЛКЪМ! УЕЛКЪМ ТУ БУЛГAРИЯ!

ФЪЪЪЪЪЪЪРРР! ДА! ФЪЪЪЪЪЪЪРРРР! ДА! ОП! ОП! ОП!

Сънувах ли или всичко това беше реалност? Въпреки че бях сигурна, че не сънувам, реших да се ощипя силно по дясната ръка. Ох! Не, всичко е реално. Тази песен толкова нашумя в последно време, че даже и в Дания я пускаха по заведенията.

Моментално ми призля и кръвта ми се дръпна от лицето. На дансинга се бяха скупчили няколко човека, които се опитваха да припяват, но най-добре се справяха с „ОП!ОП!ОП!“. Българският език си е сложен, а след няколко питиета всеки изпитва силно затруднение да произнесе звучното „ррррр“. Определено се усещаше петъчна атмосфера, а някои бяха вече на няколко чашки. Въздъхнах тежко, отправих се право напред към бара и промълвих:

- „Един Джак Даниелс, моля!“

Очертаваше се безкрайно дълга и тежка петъчна вечер.

СПОКО, СПОКО, САМО СПОКО, Я, РЪЦЕТЕ ПО-ВИСОКО…

АЙ, ЧЕ СЛЕД „БЯЛА РОЗА“ ПУСКАМ „ДОКО-ДОКО“…

Седнах на столче пред бара и подпрях глава на дясната ръка. Фредерик беше решил да потанцува преди да изпие нещо и се кълчеше на дансинга сред останалите датчани.

Раз… два… три…

ГОСПОД Е БЪЛГАРИН…

ГОРЕ ВСИЧКИ ЧАШИ…

Господ е бългАААрин…

Кой ме наказа така? Огледах се за Ди-джей наоколо, но не забелязах такъв, а барманът беше прекалено зает, за да го занимавам. На всичкото отгоре, бях твърде изморена след малкото представление, което изнесохме двамата с Фредерик по-рано. Чашата ми пристигна, изпих съдържанието на екс и отново подпрях глава на дясната ръка.

Няколко Джак Даниелс-а по-късно…

- „И сега всички заеднооо… ръцете горе… оп, оп, оп…“ – изтървах неволно на български, ама нямаше особено значение, тъй като всички бяха ухилени, правеха чупки в кръста и се разбиваха от кеф.

ХЛЪЦ

Мда… очертаваше се една безкрайно дълга и тежка петъчна вечер.

Край

21.05.2023 г.

София, България

1. Извинявай, приятелю мой! (датски език)

2. Аз ти давам огън! Краят на боговете… Аз съм Локи, аз изгарям света! (немски език)

3. Извинявай, какво? (датски език)

4. Испански, испански (испански език)

5. Когато те видях… то спря… сърцето ми спря да бие (испански език)

6. Прости ми, любов моя… за тази покана (испански език)

7. Когато те погледна, ти си прехапваш устната. Искам да те видя да танцуваш без дрехи (испански език)

8. Спокойно, малко по-малко ме опознаваш… Засега искам да те видя във всички пози… (испански език)

Бележка

Стаята ми в квартирата наистина изглеждаше по същия начин, по който я описах в разказа. Хазяите живееха на горния етаж, а на долния живееше италианец. Песента на немски език е на групата Салтатио Мортис и е озаглавена „Локи“, колкото до тази на испански, тя е на Енерике Иглесиас и се казва „El Baño“. Останалите текстове на песни, използвани в разказа са част от „Гледай как се прави“ на Криско и Слави Трифонов, както и „Welcome to Bulgaria“ на Галена, DJ Дамян и Кости. Разбира се, всички знаем, че „Луда по тебе“ е на Камелия. Както споменах и в първата част на „Уличен музикант“, Фредерик е реален герой и наистина най-често свиреше „Деспасито“. Действително, учих пет години испански език в гимназията и знам само прости фрази и думи. Вестергаде и Ньорегаде са две от улиците в града, където ресторантите са почти един до друг. Ресторант „План Б“ съществува, а всичко останало е плод на моето, тъй развихрено въображение.

Празните каси от бира

Малка част от Вестергаде

Ньорегаде и малкото мостче над река Мьолеен

Река Мьолеен

Ньорегаде

Фредерик на акордеона и аз след Джак Даниелс-а, фотографът малко ни е размазал, вероятно е бил доста развълнуван в този момент.