Уличен музикант - част 1

Ronnie
May 19, 2023
8 min read

Updated: May 21, 2023

Български 🇧🇬

Пореден мрачен и ветровит ден без нито един светъл лъч. Тъкмо бях излязла от квартирата и се спусках по нанадолнището към центъра на малкото градче Вайле. Един месец измина откакто бях започнала втория семестър в университета и като всеки международен студент се нуждаех от работа. Поради доста неуспешни опити, заради това, че бях от България или не знаех добре датски език, работата се беше закучила доста. Главата ми беше обхваната от мисли как в последствие ще свързвам двата края. Прекосих моста над река Грайс, която се влива в Балтийско море и застанах на светофара, за да пресека и продължа право напред по Вестергаде. По улицата имаше фризьорски салони, ресторанти, студио за татуировки, магазини за дрехи и супермаркет, от който доста често си набавях необходими продукти. До супермаркета (тогава с името „Факта“, а сега преименуван на „365 Дискаунт“, но отново към веригата „Кууп“) имаше тунел, който водеше до паркинг за автомобили точно зад магазина, а в самия тунел имаше машина за връщане на амбалаж. Малко по-надолу по улицата се чуваха тонове от песента „Деспасито“. Всеки ден по едно и също време, на едно и също място седеше младо момче с акордеон, за да свири и да придаде по-весело настроение в сивотата на ежедневието. За датчаните, които се радват на малките неща в живота, това си е истински хюга момент.

В този миг забелязах, че има старо изоставено пиано до супермаркета. Спрях, постоях известно време, наблюдавайки пианото, усмихнах се и се запътих към него. „Ронка, ти си!“ бях готова да си кажа почти на глас. Е, нямаше да направи особено впечатление, имайки предвид, че бройката на хората, които си говорят сами расте с бързи темпове, поради стрес, напрежение или кой знае всъщност. Положителната страна на това е, че винаги разговаряш с интелигентен човек със страхотно чувство за хумор. Свалих си шапката и я поставих върху пианото, където вятърът нямаше да я издуха. Издърпах два големи кашона от плодове и зеленчуци, които бяха оставени до близките кофи, поставих ги един върху друг, седнах и се настаних удобно. През този период бях свалила килограми и спокойно можеше да седна без да смачкам нещо, а сега си възвърнах обичайната „тиха“ мечешка стъпка. Човек ни да похапва, ни да не похапва. Приличам на голямо пухкаво полярно мече (то нали съм с бледа кожа), което се наслаждава на снега и студеното време, но проръмжава и мърмори на целия свят в 30 - градусовите жеги. В тази връзка, животът в Скандинавските държави с техния климат беше за мен. Да не се отклонявам от темата, че почна ли историята ще заприлича на тази „През девет планини - в десета“, та то накрая и аз ще загубя началото.

Преплетох пръсти и изпънах двете ръце напред, за да може да изпукат. Навих ръкави, поех дълбоко въздух и с движения, наподобяващи истински виртуоз започнах да дрънкам уверено по клавишите на пианото.

Гъъъхм... ъъъъгхъм...

Отворих уста и запях с цяло гърло:

- „До-ре-ми-фа-сол-ла-си-доооо! Дооо-си-ла-сол-фа-ми-ре-доооо!“

Хората ме подминаваха без да ми обръщат особено внимание. Аз продължих да седя и да натискам клавишите настървено:

- „Доо-ре-МИ-фА-сол-ЛА-Си-ДОООООООО!“

НЕ! Спрях и тръснах глава. Прекалено скучно! Трябваше да привлека внимание. Хвърлих замислен поглед над клавишите, вдигнах лявата ръка и се почесах по главата. Плюнах в едната, после в другата длан, вдигнах високо глава и задрънках отново по пианото:

- „ДУУУУУ! ДУ ХАСТ, ДУ ХАСТ, ДУ ХАСТ, ДУ ХАСТ! ХАСТ ФИЛ ГЕВАААЙНТ! ИМ ГАЙСТ ГЕТРЕНТ, ИМ ХЕРЦ ФЕРАЙНТ!1“

Моментално 4-5 лица се обърнаха към мен и започнаха да ме зяпат. Ех, знам аз, че никой не може да устои на този тъй звучен, сладкодумен, нежен и поетичен немски език. Езикът на Гьоте оказа желания ефект. Силно се надявах от цялата работа да не ми пораснат смешни мустачки, да вдигам високо дясна ръка за поздрав и да нападна сама Полша. Събрах още повече смелост и уверено, усмихвайки се леко продължих по-нататък (повече звучеше все едно се карах на някого):

- „ВИИИРРР! ВИР ЗИНД, ВИР ЗИНД, ВИР ЗИНД, ВИР ЗИНД! ВИР ШОН ЗЕР ЛАНГ ЦУЗАМЕН! ДАЙН АТЕМ КАЛТ, ДАС ХЕРЦ ИН ФЛАМЕН!2“

Хех, Тил Линдеман пасти да яде! Наистина сърцето беше разпалено и пееше щастливо Рамщайн, вкарвайки малко вокални техники, като „distortion“, или още казано „изкривяване“ на думите, уплътнявайки тук-там с по-плътен и дрезгав глас, впрягайки гласните струни. Ако някой в гимназията ми беше казал, че на по-късен етап от живота ще започна да слушам песни на Рамщайн и да ми харесват, най-вероятно нямаше да му повярвам тогава. Нещата, които най-малко очакваме да ни се случат, точно те идват рано или късно в живота.

- „ЕЙ, ТИ!“ – изрева някой на датски. - „Да, ти на пианото! Веднага спри да дрънкаш! Не мога да си чуя мислите от теб. Ето, давам ти 25 крони. Моля те, престани! Спри!“

Какво разбрала и какво не разбрала от казаното, но пък изглеждах щастлива и доволна. Веднага плъзнах широка усмивка, но за да не се излагам отговорих на неговия език:

- „Tusind tak, min ven!3“ – благодарих на човека, като го гледах как продължи нататък.

Поех дълбоко въздух и започнах отново:

- „ДОЙЧЛАНД! МАЙН ХЕРЦ ИН ФЛАМЕН! ВИЛ ДИХ ЛИБЕН УНД ФЕРДАМ4…“ – преди да довърша, изневиделица дотърча униформен мъж провиквайки се:

- „Спрете! Моля ви!“

Край! Ей сега я втасах! Аайййй, карамба (биха казали латиносите)!

Прекратих виртуозното изпълнение, вдигайки пръсти от клавишите и замръзнах на място. Датски възпитаник пее на немски език и крещи „Дойчланд“ в центъра на едно от по-големите градчета. Едвам преглътнах, но за сметка на това пък звучно, точно както в анимациите „Том и Джери“. Мозъкът ми започна да прехвърля най-различни реплики и сценарии за излизане от ситуацията, стараейки се да събере всички оскъдни знания по датски за незначителния период от време, в който го изучавах. За датчаните най-важните неща бяха: валутата, езикът, кралицата, знамето и историята. Надали бяха доволни, че българче, чудейки се как да изкара някоя друга крона, врещи на немски език и думка по клавишите на пианото, та пушек се вдигаше от него. Полицаят спря пред мен. Беше строен, мускулест, сини очи, русоляв, предния перчем, който попринцип трябваше да виси свободно настрани и да напомня на любимия познат герой Алф, сега стърчеше нагоре. Вариантите бяха два – или косата му беше настръхнала от моите изключителни музикални умения, или такава беше модата. Така или иначе, външния му вид наподобяваше типичен викинг. Поседя няколко секунди поглеждайки ту към пианото, ту към мен, през това време вратът ми вече се обливаше в студена пот, но запазих хладнокръвие и се усмихвах невинно с пърхащи миглички, докато той най-накрая продума:

- „За първи път чувам някой да пее така добре на немски език. Рамщайн са ми любима група. Поздравявам те!“

Погледнах го изумена, само дето не ми падна ченето. Не знаех какво да кажа.

- „Аз… ъъъъ… такова… ъъъ… нямам много музикален опит. Благодаря Ви!“

Мда, „такова“ е универсална българска дума и върши работа всеки път, когато не знаеш какво да кажеш. Човекът срещу теб винаги ще те разбере какво искаш да му речеш, стига и той да е българин. Това беше датски униформен полицай и в случая нямаше да отвърне с „Амии, каквото такова!“, което е доста често срещана фраза в България. Полицаят се усмихна, обърна се и си тръгна.

Разбира се, продължих да пея и да свиря на пианото с все така разпалено сърце. Някои хора се спираха да послушат, други подминаваха, трети пускаха по някоя крона в шапката. Спрях, преброих кроните. Никак не беше зле, като за първи опит. Прибрах монетите и нахлупих шапката обратно на главата. Станах, като хвърлих последен поглед на пианото за днес. Нещо с остри ръбове се блъсна в мен и се чу шум от смачкани кашони, които изпопадаха на земята. Така става, като блея, винаги сътворявам някакви каши.

- „ОПААА!“ – тази фраза буквално ми се изплъзна най-невинно от устата.

Червенокосото датско момиче с плитки, което обикновено седеше на касата в супермаркета, побърза да се наведе и да събере кашоните. Втурнах се да помагам, като няколко пъти се извиних за сблъсъка. Тя се усмихна, уверявайки ме, че всичко е наред и ми заби следния въпрос:

- „Ти от Молдова ли си?“

Айде, сега пък от Молдова! Нямаше как да скрия изненадания ми поглед. Твърде директен човек съм и всяка емоция ми се изписва на лицето. Досега на никого не му беше минавала мисълта, че има вероятност да идвам от Източна Европа, тъй като говорих английски без акцент и с типичното интернешънъл произношение (резултат от дългогодишна практика в пеенето на рок и метъл парчета под душа). Отделно, така и не се научих да произнасям звучното „Ррррр“, ами даже доста често бъркам говорно „р“ и „л“, което пък си беше чисто предимство за датския и английския език в мачкането на думите. Невинното, изтръгнато „Опа“ най-вероятно ме беше издало. Попринцип не казвах от коя държава съм, докато не ме попитат в прав текст.

- „Не, не съм от Молдова.“ – отвърнах аз.

- „Хмм… Гърция?“

Опааа! Топло, топло! Добре, наистина трябва да спра вече с това „опа“. Понякога балканското дете в мен крещи с пълен глас. Все пак друго си е лютеницата, халвата, баничката и суджука. Намираха ми се още останали запаси от халва в мини опаковчици от последното ми прибиране в България, но това е друга тема. Колкото до „уууоооопаа“, в моята страна се използва и докато наливаш чашата на другаря, а после скачаш на масата за един по-специфичен танц, но трябва да си вече добре почерпен. Да, предполагам, че вече се досещате.

- „Не, не е Гърция.“

- „Тогава откъде идваш?“

Добре, очевидно трябваше да си призная, за да може да прекратя разговора и да си тръгна.

- „Аз съм от България.“

- „Ааааа, Съни Бийч!“

Айде, почна се! Всеки познава България със Съни Бийч, Христо Стоичков и традиционната спиртна напитка ракия. Никой не се сещаше за планините, реките, водопадите и прекрасните малки природни кътчета, които страната ни предлага или пък за историята, която имаме. Най-много ми липсваха планините. Въпреки че живеех в столицата, бях свикнала да се наслаждавам на гледката към Витоша от самия град. Това някакси ми липсваше тук в Дания.

- „Я, я, Съни Бийч.“ – нали съм един от най-приказливите хора, та човек не може да ми затвори устата, на всички изречения отговарях с по няколко думи и предимно на английски език.

Скромните ми познания на датски се простираха до най-важните фрази, като: „Аз се казвам…“, „Аз съм на 25 години.“, „Аз съм от България!“, „Какво мога да направя за Вас?“, „Обичам те!“ и т.н. Разговорите с това момиче винаги бяха интересни, тъй като използвахме английски и датски, а аз бях един от редовните клиенти и често я засичах.

- „България е красива страна. Трябва някой път да я посетя.“

Усмихнах се, извиних се още един път за малкия инцидент и продължих по пътя към квартирата, за да седна и да работя върху проекта по статистика.

Следва продължение…

18.05.2023 г.

София, България

Ти (Ти имаш, ти имаш, ти имаш, ти имаш)! Плаках много... Разделен дух... Сърце обединено... (немски език)
Ние (Ние сме, ние сме, ние сме, ние сме)... Били сме заедно от дълго време... Дъхът ти е студен... Сърцето в огън... (немски език)
Благодаря, приятелю мой! (датски език)
Германия! Сърцето ми гори... Искам да те обичам и да те проклинам... (немски език)

Бележка

Действително, докато бях втори семестър, някой беше оставил пиано до супермаркета Факта и имах идеята да седна, да почна да свиря на него, а хората да ми плащат, за да спра с ужасяващите звуци, които моите музикални умения ще предоставят. Младото момче с акордеона, полицаят и касиерката от супермаркета са истински герои. Разговорът с касиерката се осъществи по същия начин, както в разказа. Всичко останало е плод на моето развихрено въображение.