Пустинен войник

Български 🇧🇬

Пясък… навсякъде имаше златист пясък.

Вятърът не спираше да духа. Най-вероятно се задаваше поредната пустинна буря. Вървях от часове без да спирам. Колко дълго може да продължи най-дългия ден? Не спирах, вървях, прекосявайки пясъчните дюни. Бях омотала лицето си с мрежест шал и само очите ми бяха открити. В тази безкрайна пустиня губиш представа за времето. Нямаш идея кой месец, ден или час е. Безвремие, в което нямаш представа за нищо. От хартиен войник, поставен върху картата на света, разстлана върху маса, до пустинен войник, изгубил себе си. Коя бях аз? В какво се превърнах?

На рамото ми висеше свободно пушка HK416 с диоптричен мерник и 45 милиметрови патрони. От дясната ми страна висеше закопчан нож, отляво 45 милиметров Колт 1911, закопчан в кобур. Вървях с раница на гърба, на която се полюшваше свободно манерка с вода. В раницата имах запаси от консерви, малко шоколад за спешни случаи и протеинови блокчета. Имах и книга на Стив Бери – „Александрийската връзка“, която препрочитах, докато бях в базата. Сега беше различно. Имах мисия, но каква е тя? Коя бях аз? Как се казвах? Все би трябвало да имам някакво име. Не, имам номер. Универсален войник 54698 и това е изписано на войнишката плочка, която носех на врата си. Името ми е останало някъде назад в миналото. Сега съм просто число и кукла на конци, изпълняваща заповеди. Аз съм шахматна пешка в ръцете на друг. Питате ме за дълг? Всички войници отговарят, че дългът им е да пазят страната си. Къде бях аз? В битка, която не беше наша. Битка между чужди държави, но за какво? Две неща ръководят света – религия и политика. Двете неща, които мразя от дъното на душата си. Нещата, които ни делят и ни карат да се избиваме по между си. Всеки живот има своята цена. Аз съм войник изпратен да убива. Универсална машина готова да прекърши друг човешки врат. Пустинен войник, който няма сърце, душа, чувства или емоции, намиращ се в пустинен ад. Лице каменно, студено и безизразно, защото по време на война не съществуват чувства. Те са изкоренени от теб и надали ще знаеш отново някога какво е това.

Продължавах да вървя по пясъчните дюни, а ботушите ми отдавна бяха пълни с пясък. Ако ги изтръсках, сигурно щях да събера достатъчно пясък за мини плаж. Спрях, отвързах манерката, отвъртях капачката и я надигнах. Водата ми беше на привършване, оставаха само няколко глътки. Трябваше да намеря вода и място, където да почина поне за малко. Вятърът продължаваше да духа и да носи пясъка. Вързах манерката за раницата и тръгнах отново по безкрайния пясъчен път. Коя бях аз? Къде съм? Къде отивам? В какво се превърнах?

В далечината зърнах порутени бараки. Вероятно, това беше някое изоставено селище. Трябваше да проверя. Там може да има вода. Напредвах бавно, наоколо нямаше никакво движение. Бяха останали няколко частични стени от някогашни сгради. Руини… точно това оставя след себе си войната. Вятърът изведнъж утихна. Дълбока тишина, в която чувах лекото скърцане на собствените си ботуши. Усетих, че нещо ме наблюдава. Впит поглед в мен. Веднага взех пушката в две ръце и се обърнах. Птицата се стресна, заплеска с криле и полетя високо в небето. Това беше скален орел. Той се отдалечаваше, аз отместих погледа си и продължих обиколката из порутените бараки, държейки пушката с две ръце. Имах странно чувство. Нещо не беше наред. Продължавах да усещам, че някой ме наблюдава. Настъпих нещо и то беше твърдо. Погледнах надолу и видях, че това беше бяла човешка кост. Това място не ми харесваше. Преглътнах и отместих крака си от костта. Обърнах се рязко и тогава го видях. Очите му бяха открити и погледът му беше прикован в мен. Главата и устата му бяха покрити с платнен шал. Тези очи… това бяха очите на злото. Тъмни бездни, в които пропадаш дълбоко в мрак. Място, от където не можеш да се върнеш. Там, където няма светлина, а животът бавно си отива от теб.

- „Кой си ти? От кои си?“ – попитах го, но той не реагира.

Не сваляше очи от мен. В дясната си ръка държеше 9 милиметров Зиг Зауер P320, приспособен с лазерен мерник. Беше облечен в тъмна кандура, но не носеше бронирана жилетка. Очите… определено имаше нещо странно в този тип.

- „Зададох ти въпрос. Отговори!“ – казах аз и насочих пушката си към него.

Мълчание, което сякаш продължи вечно. Той продължаваше да ме наблюдава. Усещах надигаща се ярост в мен и изкрещях:

- „Отговори ми на въпроса или ще ти пръсна мозъка!“

Той не пророни нито дума, дори не трепна или помръдна, като насочих оръжието срещу него. Знаех, че не ме беше страх, но имаше нещо особено. Нещо, което кара кръвта ти да се замръзне и кожата ти да настръхне.

- „Ще броя до три и ако не ми отговориш, ще стрелям! Едно… две… тр…“ – преди да довърша и да кажа „три“, чу се глухо свистене и нещо остро ме прониза в долната лява част под ребрата.

Ръката ми автоматично се насочи и опипа мястото. Вдигнах я и видях тъмно червено петно. Кървях… Куршумът беше минал през раницата и се беше забил в тялото ми. Започнах да стрелям към човешката фигура с впити очи в мен и пистолет в ръка, но него го нямаше. Завъртях се, което предизвика остра болка, разпространявайки се бързо в цялото тяло. Насочих пушката и тогава видях, че те бяха двама. Само очите се виждаха… тези дълбоки бездни на тъмнината. Двамата бяха в кандури и въоръжени с AK-47. Реагирах бързо и изстрелях по два патрона във всеки. Те се строполиха, като чували с картофи върху пясъка. Точно това оставаше след войната – лежащи трупове. Усетих движение зад себе си, завъртях се и стрелях. Преди да се усетя получих втори куршум, който се заби в бедрото на десния ми крак. Нападателят се строполи пред мен, а аз паднах на колене. Болката беше неописуема. Стиснах зъби и се мъчех да не падна.

В този момент си спомних. Аз не съм машина за убиване, въпреки че ме бяха превърнали в такава. Аз бях човек и усещах. По дяволите, болката… Стиснах зъби, но вътрешно крещях. Повече ме болеше, че застрелях три човешки същества, отколкото от собствените ми рани. Погледнах надолу и видях, че кървя силно. Така беше, във войната не побеждава никой. Няма победа, има само загуби. Опитах се да се изправя, което изискваше да събера всичките си останали сили и да ги съсредоточа в една единствена цел – оцеляване. Изправих се, като се стараех по-голямата тежест на тялото ми да пада върху здравия ми крак. Закуцуках бавно, отминавайки порутените бараки. Стъпих върху нещо, което изпука леко. Под крака ми имаше нещо. Дано не е това, което си мисля. Изпуфтях мъчително и изохках, когато застанах на здравото коляно и сгънах болния си крак. Точно с него бях стъпила върху това, което изпука. Разрових пясъка около ходилото ми. Сребриста кръгла кутия, можех да усетя детонатора под крака си. Това беше мина. С мен беше свършено. Войната – проклятие, от което не излизаш жив. Намирах се в пустинен ад. Капки пот избиха по челото ми.

Вятърът задуха рязко и се засилваше, докато стоях върху мината и не знаех какво да правя. Винаги имах план или идея, но не и този път. Завъртях погледа си и видях приближаващата пясъчна буря. Движеше се с такава скорост, че съвсем скоро щеше да ме връхлети. Стоях на едно коляно с раница на гърба и пушка на рамо. Нямаше как да помръдна. Бурята приближаваше, аз затворих очи и ги отворих отново с решителен поглед. Бях готова за удара. Това беше краят на една битка. Не е като битката при Сома, Вердюн, Пашъндейл или десанта в Нормандия. Не, това е моята история, която е различна от всички останали. Дали тя ще бъде разказана? Дали някой ще я чуе?

Аз съм пустинен войник в пустинен ад.

Войник, който е ранен, но не е пречупен.

Войник, който няма да бъде забравен.

Универсален войник 54698, аз съм просто число.

Аз нямам име.

Сълзи се стекоха от очите ми.

Болка… тази болка е душевна.

Затворих очи и зачаках.

Усещах само вятъра и пулсиращата болка от двете рани.

Фученето на вятъра се усилваше.

Нещо ме блъсна силно.

Бурята, тя щеше да ме отмести и всичко щеше да експлодира.

Бях подготвена за взрива. Всичко щеше да приключи бързо и неусетно.

Просто седях и чаках. Не исках да отварям очи, но все пак го направих.

Очаквах да се видя с две чуканчета на мястото на краката, но напротив. Всичко си беше на място. А какво правех на пода? Моментът, в който си мислех, че вятърът ме блъсна е момента, в който съм паднала от леглото. Все още усещах болка в десния си крак, но всичко беше наред. Вероятно, това е просто някоя стара травма от колелото. Изправих се, станах от пода и погледнах през прозореца. Навън беше тъмно, но тук-таме светеше по някоя лампа в блоковете.

Не сънувах този сън за първи път. Той се повтаряше отново и отново. Всеки път се събуждах в болка. Всеки път беше толкова реален.

Погледнах часовника на циферблата.

2:30

Постепенно, свиквах да се събуждам по едно и също време. Не мисля, че вече ми трябваше часовник, за да се досетя колко е часа, след като се събудя от поредния нощен кошмар.

Не ми се спеше, но трябваше да ставам рано за работа. Върнах се в леглото и затворих очи. Не след дълго заспах и се озовах в нов сън. Бях в следващия свят, който предоставяше други приключения.

Част от поредицата „2:30 часа през нощта“

13.03.2023

София, България