Dark Waters/Тъмни води

English 🇬🇧

I had been to this city so many times that I knew it by heart. Every summer, my parents took me to the sea since I was a little kid. My favorite place is the beach, where I love to take off my sneakers and walk with bare feet on the sand, while the little waves were lapping my feet every time they broke.

I woke up and started my shore tour as usual. It begins from the harbor and ends almost at the airport. The sun was so bright and it was so peaceful. My thoughts were floating through my mind as I was enjoying my walk. It seemed like quite much time passed, maybe an hour or two. I was passing people, hearing careless children's laughter and watching them run with inflatable beach belts and mattresses to plunge the bodies into the sea. I wouldn't say the beach was crowded, but there were enough people that I had to stop and wait for the enthusiastic elements who were furiously running.

A little girl was standing in front of the splashing waves and was watching them with sad eyes. She couldn't have been more than three or four years old. I stopped next to the child and looked in the direction of the waves. Everything seemed calm.

‘Hey, are you ok? What’s wrong?’ I decided to pay attention to the little girl.

‘I’m scared…’ tears were flowing down the children's eyes.

‘What are you scared of? There’s nothing scary. The water is calm.’

The little girl turned gaze to me. At that moment, I could feel all the sadness of the child, hitting like a hammer my heart which shrank.

‘The water… It will suck me under…’ she needed to catch her breath as she just spoke her fear out loud. This is not easy at all as it requires a lot of courage.

‘Do you know that you are a very brave grown up girl? You have the courage to tell from what you are scared of. Do you want to try dipping your feet in the water together with me?’

‘But… I’m scared…’ she told me as she sobbed.

‘Just take my hand’ I told the girl as I reached out my hand.

She hesitated for a few seconds and looked me in the eyes, then she reached out her hand and held mine tightly. Together we made our way to the shallow water and slowly stepped into it. The tears stopped flowing down her face. She was just standing and staring at the small waves, which washed over her feet. We were standing like that for a few minutes. Nothing else existed at that moment. Just me, the child and the two outstretched hands which were holding each other tightly. The little girl turned to me and smiled. One of the most beautiful children's smiles.

‘Thank you!’ she let go of my hand and hugged me tightly with both arms and then ran back to her parents, probably.

I continued my walk and I almost reached the end of the beach. I could see the planes in the airstrip more clearly, when I heard a deafening rumble behind me. I turned around immediately and saw that the sky had begun to darken. I hadn’t noticed this at all as I was lost in my own thoughts. Flash bickered. I decided it was time to head back before the looming storm caught me off unprepared. The beach was empty and I had a long way to go back, so I continued on, listening to the pleasant splash every time I stepped into the water. There was something. I felt that something was wrong. I got about halfway to the beach when the water suddenly began to recede sharply from my feet. I froze in place. I was paralyzed, unable to move even an inch. I guessed what was coming next, but I actually already knew. Despite everything, I just turned in the direction of the sea and my legs remained as clipped. One of my greatest fears was looming and would sweep me away at any moment. I couldn't... it's hard to believe. My mind was screaming: "YOU CAN'T SWIM!" WHAT NOW?". My heart was pounding like crazy but I just kept watching the huge rising wave. So dark and black. Dark waters.

‘No…’ I moaned.

The wave was approaching with such speed that even if I turned and ran, it would hit me in the back and suck me up. I was ready to meet my destiny face to face. I was standing and waiting, meanwhile a childhood memory surfaced. My mom and dad used to take me to the beach. I was two years old when they asked me to dip my feet in the water and I was crying, screaming and trying to escape. Fear... fear of water. It will swallow me. A childhood fear like the fear from the dark which we all have as children. The same fear that the little girl I encountered not long time ago had.

A force, a power like no other I have experienced or felt in my life. Something heavy hit me, landed on top of me, knocked me down with all its power and sucked me into itself. Whirlpool. I kick and fight.

‘No…’ only bubbling bubbles came out of my mouth.

I couldn't see anything. Dark waters. I'm sinking.

I'm sinking deep down.

Deeper and deeper down below.

Darkness.

I woke up suddenly, breathing heavily. I threw back the covers and stood up in bed. My hands instinctively went to grab my face. A nightmare. Just another nightmare. I looked at the clock.

2:30 AM

Every night I wake up at the same time from a different nightmare.

Part of the series ‘2:30 AM’

28.01.2023

Sofia, Bulgaria

Български 🇧🇬

Толкова много пъти бях ходила в този град, че го познавах наизуст. Всяко лято, родителите ми ме водеха на море още от малка. Любимото ми място е крайбрежната ивица, където обичам да се събувам и да ходя с боси крака по пясъка, а малките вълнички да обвиват ходилата ми всеки път щом се разбият.

Събух се и започнах своята обиколка по брега, както обикновено, която тръгва от пристанището и свършва почти до летището. Слънцето препичаше тъй ярко и беше толкова спокойно. Мислите ми плуваха в съзнанието, докато се наслаждавах на своята разходка. Стори ми се, че мина доста време, може би час-два. Подминавах хората, чувайки безгрижен детски смях и наблюдавайки как дечицата тичат с надуваеми пояси и дюшеци, за да потопят телца в морето. Не бих казала, че плажът е претъпкан, но имаше достатъчно хора, за да се наложи да спирам и да изчаквам бясно тичащите и преливащи от ентусиазъм елементи. Едно малко момиченце стоеше пред плискащите се вълни и ги наблюдаваше с тъжни очички. Надали беше на повече от три-четири годинки Спрях до детето и погледнах в посока към вълните. Всичко изглеждаше спокойно.

- „Хей, добре ли си? Какво има?“ – реших да обърна внимание на момиченцето.

- „Страх ме е…“ – сълзи се стекоха по детските очи.

- „От какво се боиш? Няма нищо страшно. Водата е спокойна.“

Момиченцето извъртя погледа си към мен. В този момент можех да усетя цялата детска тъга да удря, като с чук сърцето ми, което се сви.

- „Водата… Тя ще ме засмуче…“ – имаше нужда да си поеме въздух, докато изрече своя страх на глас, а това изобщо не е лесно и изисква много смелост.

- „Знаеш ли? Ти си едно много смело пораснало момиче. Имаш кураж да кажеш от какво те е страх. Искаш ли да опитаме заедно да потопим крачета във водата?“

- „Но… мен ме е страх…“ – получих леко хълцаш отговор.

- „Просто хвани моята ръка.“ – казах на момичето и протегнах длан.

Тя се поколеба за няколко секунди. Погледна ме в очите, а после протегна длан и се хвана здраво за мен. Заедно се отправихме към плитката вода и бавно стъпихме в нея. По лицето на детенцето спряха да се стичат сълзи и то просто седеше и се взираше в малките вълнички, които отмиваха ходилата на крачетата му. Постояхме така няколко минутки. Нищо друго не съществуваше в този момент. Само аз, детенцето и две протегнати ръце държащи здраво една друга. Момиченцето се обърна към мен и се усмихна. Една от най-красивите детски усмивки.

- „Благодаря ти!“ – то пусна ръката ми и ме прегърна здраво с две ръце, след което ме пусна и изтича обратно най-вероятно при родителите си.

Продължих своята обиколка и почти стигнах края на плажната ивица, вече виждах по-ясно самолетите на пистата, когато чух оглушителен тътен зад гърба си. Обърнах се рязко и видях, че небето е започнало да потъмнява, а аз изобщо не съм забелязала това, докато съм потънала в собствените си мисли. Блесна светкавица. Реших, че е време да се връщам преди задаващата се буря да ме свари неподготвена. Плажът се беше опразнил, а аз трябваше да се върна доста назад по обратния път, затова продължих, слушайки приятното шляпване всеки път, когато стъпвах във водата. Имаше нещо. Усещах, че нещо не беше, както трябва. Стигнах, кажи речи половината на плажната ивица, когато водата изведнъж почна да се отдръпва рязко от краката ми. Замръзнах на място. Останах парализирана, неспособна да помръдна дори милиметър. Предполагах какво следва, но всъщност вече знаех. Въпреки всичко, само се обърнах в посока към морето, а краката ми останаха, като подкосени. Един от най-големите ми страхове се задаваше и щеше да ме помете всеки миг. Не можех... трудно е да го повярваш. Съзнанието ми крещеше: ,,НЕ МОЖЕШ ДА ПЛУВАШ! АМИ СЕГА?". Сърцето ми биеше, като лудо, но просто продължавах да наблюдавам огромната надигаща се вълна. Толкова тъмна и черна. Тъмни води.

- ,,Не..." - простенах.

Вълната приближаваше с такава скорост, че дори и да се обърна и да хукна, щеше да ме удари в гръб и да ме засмуче. Бях готова да се срещна със съдбата си лице в лице. Стоях и чаках, а междувременно изплува спомен от детството. Майка ми и баща ми ме водеха на плажа. Бях на две годинки, когато ме подканваха да си потопя крачетата във водата, а аз се съдирах от плач, пищях и се опитвах да избягам. Страх... страх от водата. Тя ще ме погълне. Детски страх, наподобяващ този от тъмното, който всички имаме, като малки. Същият страх, който имаше малкото момиченце, с което се сблъсках не отдавна.

Сила, мощ, като никоя друга, която съм изпитвала или усещала през живота си. Нещо тежко ме удари, стовари се върху мен, повали ме с всички сили и ме засмука вътре в себе си. Водовъртеж. Ритам, боря се.

- ,,Не..." - излязоха само бълбукащи мехурчета от устата ми.

Не виждах нищо. Тъмни води. Потъвам.

Потъвам дълбоко навътре.

Все по-навътре.

Тъмнина.

Събудих се внезапно, дишаща тежко. Отметнах завивката и се изправих в леглото. Ръцете ми инстинктивно се насочиха и се хванах за лицето. Кошмар. Просто поредния кошмар. Погледнах часовникът, а циферблата изписваше 2:30 часа. Всеки път се будя по едно и също време от различен кошмар.

Част от поредицата "2:30 през нощта"

28.01.2023

София, България

Burgas, Bulgaria

The beach were my parents took me every summer. The beach I described in this story.

Бургас, България

Плажът, където родителите ми ме водеха всяко лято. Плажът, който описах в разказа.