Ghosts and shadows/ Призраци и сенки

English 🇬🇧

It was already dark outside. The neighborhood was quiet and peaceful. I was standing in front of the office window and I was watching how the people entered into the buildings. Everyone went to their own little box called home. Sofia, the capital of a beautiful Eastern European country. A city full of different sized blocks and houses. The parking lots in front of the buildings were starting to fill up. Most people used their own cars and did not often take advantage of the services provided by the public transport. It was time to leave, so I went back to the room where I usually spent nine hours a day. I gathered my belongings and put them in my rucksack. I put on my jacket, put my rucksack on my back and took my keys. I activated the security alarm system and locked the office.

I went outside and started walking towards the bus stop, putting my headphones in my ears and listening to Spotify playlist. I reached the bus stop and there was no traffic around. I was standing between a tree and the shelter of the bus stop and started waiting. The electronic board indicated that the bus would arrive in ten minutes. There were no people, no cars, and it was unusually quiet and peaceful. I stared at my phone while scrolling through Instagram posts. Music, automobiles, music, motorcycles, music and automobiles again, that's mostly what I liked.

Unexpectedly, the street lights started flashing along with the electronic board. Something was happening. I took off my headphones and heard a strange sound that sounded like whispering. Yes, that was definitely a whisper. The voices were getting louder and were different, dozens... no, hundreds and they didn't stop. The lighting flickered faster and faster. A car loomed in the distance and was heading straight towards me. It was white Nissan 240SX which was stopped from production in 1998. The whispering would drive me crazy, I could hear it in bits and pieces but so loud.

wE ArE COMing…

CoMIng…

fOR yoU…

comING…

The car stopped abruptly about three hundred meters away from me and three people jumped out of it. They headed towards me and were moving extremely fast. These were black figures. I couldn't see the faces. I stood as numb and unable to move. My legs wobbled. My mind was screaming, “RUN! NOW!”. They were getting closer.

WE arE coMINg…

You…

ComING foR yOU…

‘DAMN IT!’ my mind kept screaming. My pulse jumped to the ceiling, my heart was going to jump out and I couldn’t breathe. I was having a panic attack. At that moment, the lights flickered once more, the lamps shattered into a thousand pieces and glass flew everywhere.

‘FUCK’ I shouted and ran away.

They were coming closer and catching up with me. I had never seen such speed, so I gathered all my strength and sped up. I didn't look back but the whispering voices were so loud and I felt like someone was going to grab my shoulder at any moment, and all will be over. I ran and ran and didn't stop. I looked with my peripheral vision. They were behind me, only their dark figures were visible. These were not humans, but human-like beings. Ghosts? Maybe because they have supernatural power and can control the voltage in electricity. I turned just around the corner of a tall building and continued straight ahead. I ran faster and faster, but these maddening voices didn't stop.

THEre iS…

NowERE…

TO…

rUN…

we ARE AFter yOU…

Hell, I was in a hot and scorching hell. I couldn't stop feeling their presence, their breath on my neck. I don't think I had much strength left. I was not athletic, although I had some athletic skills. I slowed down a little, my strength was leaving me. I stopped to catch my breath. I turned around and didn’t see anyone. The voices kept whispering. I turned my head and at that moment, the lights started to flicker. They were standing right on the opposite sidewalk. Three dark, pure black figures, it was impossible to see the faces or the clothes. I wasn't even sure if you could see them in daylight. They were something extraordinary. They started moving fast, coming closer and coming right towards me. They were even faster, I didn't have time to run. I nailed my two feet in place and pulled out a pocketknife that I always carried with me for occasions like this. The knife probably wouldn't help, but at least I felt better holding it in my hand.

Suddenly there were screams and voices shouted:

WE ARE COMIIIING…

I was ready to meet them and fight to the last.

At that moment, all the memories - good and bad flooded in my mind. My whole life passed me by like a movie reel. Childhood, school, teenage and work memories, absolutely everything flashed through my mind. Before I knew it, the dark figures were already a step away from me.

‘COME ON, COME TO ME!’ I screamed.

Everything went out, darkness fell and the whispering voices died away.

Silence and darkness.

I woke up suddenly and in a panic attack, I couldn't breathe, my heart was beating so hard that it was going to burst and I could hear the noisiness in my ears. I could hear my own pulse as I tried to calm myself down. Everything was spinning - the ceiling, the walls. I shook my head and tried to get my bearings. Familiar furniture, four walls, bookshelves, a collection of small metal plastic cars and Iron Maiden posters. This was my room. Outside, the wind could be heard whistling, a typical December storm. I looked at the clock.

2:30 AM

Of course!

I went to bed around midnight and slept around two and a half hours. I got out of bed and headed to the bathroom. I was standing in front of the sink and rinsed my eyes. I looked in the mirror and there were dark circles under my eyes.

Why do I wake up at the same hour every time? Why do I keep having nightmares?

Questions, questions and more questions to which I have no answer.

Part of the series ‘2:30 AM’

25.02.2023

Sofia, Bulgaria

Български 🇧🇬

Навън вече беше тъмно. В квартала беше тихо и спокойно. Стоях пред прозореца на офиса и наблюдавах как хората влизаха в блоковете. Всеки отиваше в своята малка кутийка наречена дом. София, столица на една красива източноевропейска държава. Град, пълен с различни по големина блокове и къщички. Паркингите пред сградите започваха да се запълват. Повечето хора използваха собствени автомобили и не се възползваха често от услугите, които предоставя градския транспорт. Беше време да си тръгвам, затова се върнах в стаята, където обикновено прекарвах по девет часа на ден. Събрах вещите си и ги пъхнах в раницата. Облякох си якето, поставих раницата на гърба и взех ключовете. Пуснах охранителната алармена система и заключих офиса.

Излязох навън и започнах да вървя към автобусната спирка, като междувременно поставих слушалките в учите, и пуснах плейлист от спотифай. Стигнах автобусната спирка, а наоколо нямаше никакво движение. Застанах между едно дърво и навеса на спирката и зачаках. Електронното табло показваше, че рейсът ще пристигне след десет минути. Нямаше нито хора, нито автомобили и беше необичайно тихо и спокойно. Загледах се в телефона, докато разглеждах постовете в инстаграм. Музика, автомобили, музика, мотори, музика и отново автомобили, иначе казано предимно това харесвах.

Неочаквано уличните лампи започнаха да премигват заедно с електронното табло. Нещо се случваше. Свалих слушалките и чувах странен звук, който наподобяваше шепнене. Да, това определено беше шепот. Гласовете се усилваха и бяха различни, десетки… не, стотици и не спираха. Осветлението премигваше все по-учестено. В далечината се зададе автомобил с висока скорост и се насочваше право към мен. Бял Нисан 240SX, който е спрян от производство още през 1998 г. Шепотът щеше да ме побърка, чувах откъслечно и неясно, но толкова силно.

НиЕ идвАмЕ…

ИдвАмЕ…

За тЕБ…

ИдвАмЕ…

Автомобилът спря рязко на около триста метра разстояние от мен и от него изскочиха трима души. Насочиха се към мен и се движеха изключително бързо. Това бяха черни фигури. Не можех да видя лицата. Стоях, като вцепенена, не можех да помръдна. Краката ми се подкосиха. Съзнанието ми крещеше: „БЯГАЙ! СЕГА!“. Те приближаваха.

НиЕ идвАмЕ…

ТеБ…

ИдвАмЕ за тЕБ…

„ПО ДЯВОЛИТЕ!“ съзнанието ми продължаваше да крещи. Пулсът ми се беше качил до тавана, сърцето ми щеше да изскочи, не можех да дишам. Получавах паник атака. Точно в този момент осветлението премигна още веднъж, лампите се пръснаха на хиляди парчета и стъкла изхвърчаха навсякъде.

„МАМКА МУ“ – извиках и побягнах.

Те се приближаваха и ме настигаха. Не бях виждала такава скорост, затова събрах всичките си сили и се забързах. Не поглеждах назад, но шепнещите гласове бяха толкова шумни и имах чувството, че някой ще ме сграбчи за рамото всеки момент, и всичко ще приключи. Тичах, тичах и не спирах. Погледнах с периферното зрение. Те бяха зад мен, виждаха се само тъмните им фигури. Това не бяха хора, а същества наподобяващи хора. Призраци? Може би, защото те имат свръхестествена сила и могат да контролират напрежението в електричеството. Свих зад ъгъла на една висока сграда и продължих право напред. Тичах все по-бързо, но тези побъркващи гласове не спираха.

НямА…

КъДЕ…

дА…

изБЯгаШ…

СлЕД теБ сМЕ…

Ад, намирах се в горещ и изпепеляващ ад. Не преставах да чувствам тяхното присъствие, дишането им във врата ми. Не мисля, че ми оставаха много сили. Не бях спортна натура, въпреки че притежавах някои атлетични умения. Позабавих малко темпо, силите ме напускаха. Спрях, за да си поема въздух. Обърнах се и не видях никого. Гласовете не спираха да шептят. Извърнах глава и в този момент осветлението почна да премигва. Те стояха точно на отсрещния тротоар. Три тъмни, чисто черни фигури, невъзможно беше да видиш лицата или дрехите. Не бях сигурна дори дали на дневна светлина можеш да ги видиш. Те не бяха нещо обикновено. Започнаха да се движат бързо, приближаваха и идваха право към мен. Бяха още по-бързи, нямах време да бягам. Заковах се с два крака на място и извадих джобен нож, който носех винаги с мен за случаи, като този. Надали ножът щеше да ми помогне, но поне се чувствах по-добре, държейки го в ръка.

Изведнъж се чуха писъци и гласовете закрещяха:

идвАмЕЕЕЕЕЕЕ…

Бях готова да ги посрещна и да се бия до последно.

В този момент, в съзнанието ми изплуваха всички спомени – добри и лоши. Целият ми живот ми минаваше, като на лента от кинофилм. Детски, училищни, тийнейджърски и спомени от работа, абсолютно всичко ми мина бързо през съзнанието. Докато се усетя, тъмните фигури вече бяха на крачка от мен.

„ХАЙДЕ ДЕ, ЕЛАТЕ МИ!“ – изкрещях аз.

Всичко угасна, настъпи тъмнина и шепнещите гласове замряха.

Тишина и мрак.

Събудих се внезапно и в паник атака, не можех да дишам, сърцето ми биеше толкова силно, че щеше да се пръсне и ушите ми шумяха. Чувах собствения си пулс, докато се опитвах да се успокоя. Всичко ми се въртеше – тавана, стените. Разтърсих глава и се опитвах да се ориентирам къде съм. Познати мебели, четири стени, стелажи с книги, колекция от малки метални пластмасови автомобили и плакати на Айрън Мейдън. Това беше моята стая. Навън се чуваше свистенето на вятъра, типична декемврийска буря. Погледнах циферблата на часовника.

2:30 часа

Ама, разбира се!

Бях легнала към полунощ и съм спала около 2 часа и половина. Станах от леглото и се запътих към банята. Застанах пред мивката и си изплакнах очите. Погледнах се в огледалото, а под очите ми имаше тъмни кръгове.

Защо всеки път се будя по едно и също време? Защо постоянно сънувам кошмари?

Въпроси, въпроси и отново въпроси, на които нямам отговор.

Част от поредицата „2:30 часа през нощта“

25.02.2023

София, България