The Storm/ Бурята

English 🇬🇧

The storm had been raging for hours. The wind was carrying the dust along the streets where there were fallen tree branches and autumn leaves covered the sidewalks. I was standing and watching through the window. The day is great for a cup of coffee and a book in hand. A typical autumn day in all its grace. Autumn is both beautiful and nostalgic. All the colors are collected in it, regardless of whether you are looking at the leaves of the trees, at the rainbow after the rain, at sunrise or sunset. Each one of them makes our life colorful, makes our heart sing, and our soul never stops yearning and dreaming. There is also a touch of nostalgia. Perhaps for the past summer days? No, I'm not one of those people who will say: "Let it be only summer!". Here the kids would say it's because of the school. Well, they have their right to vote. There is a piece of sadness, a moment when you realize that you live for the simple things in life. Every day we live from sunrise to sunset and dance the waltz of life, each of us in our own rhythm.

I went back to the kitchen, put a paper capsule in the coffee machine and pressed the button. I decided to check the weather forecast over the phone and see when the rain would stop. There was a flash of lightning and a deafening rumble. There was no prospect of the storm stopping any time soon. My phone beeped and the so-called "code red for dangerous wind" warning came up before I even clicked on the weather forecast. This stopped me from going out at all.

The wind didn't stop whistling, and the windows rattled. An eerie rattling and creaking noise could be heard continuously from the building. I was thinking that the storm would pass in two days, but it kept getting stronger. My phone beeped once again. This time, though, I assumed it would be something to do with the weather. It was a high wind warning and an evacuation advisory. My eyes widened and I reread the notice at least five times. My thoughts hitched to one another and raced like the wagons of a fast train.

‘How so evacuation?’ I said slightly panicked.

‘What’s going on?’ my mother entered in the room worried.

‘An advisory evacuation has been issued.’

‘We don't have a car. Even if we collect the luggage, neither buses nor trains run.’

I took a deep breath, concentrated and tried to slow down the furiously racing train, which had more and more wagons attached to it. Every problem has its solution. That was one of the things that 2022 of which everyone complains it was catastrophe, taught me. I confirm, this was definitely not my year.

‘Quick! We have to collect the luggage in the suitcases.’ I have never been more determined.

Each of us went to the rooms and started collecting clothes and essentials. We knew we didn't have much time. We acted as quickly as possible with a light jog along the corridor, the ticking of one of the old clocks in the living room was evenly counting every second and every beat of the pounding heart.

The wind was whistling and the whole building rattled with a particularly eerie sound that could give you goosebumps. We both instantly froze in place. Something huge was coming and we weren't ready at all. My feet automatically took a direction towards the window of the terrace where everything was clearly visible. I stood at the window, my eyes were wide opened with horror, a lump lodged in my throat. I was sitting dumbfounded and didn't know what to do. I knew it was bound to happen, I just had no idea exactly when. The funnels that formed were seven or eight. I have only seen this in the movies. I was always ready with a solution and knew what to do, but now... it's different. I stood at the window watching the approaching horror that would change the life of mankind forever. I resigned myself to my fate a long time ago, but you can always be surprised exactly how things will turn out. One of the funnels was getting closer. I already knew what was coming next. The mighty wind blew once more, at that moment it tore off the walls, dragged me with it, and everything died down and ended as suddenly as it had begun. I didn't know if I could move or if I had something broken. I found myself lying amidst the debris of dilapidated buildings, raindrops running down my face. I pushed myself up on my elbows to find that everything was completely destroyed down to the ground. I realized that I was alone in the middle of debris covering thousands of corpses of people who had not managed to evacuate in time like me. I got up, obviously nothing else except scrapes and bruises here and there, but I was the only one who got off like that. Some of the corpses were bent and pinched so that white bones protruded from them. I was the only one left, there was no one else.

The only survivor.

The last survivor.

I closed my eyes.

I let the darkness envelop me.

I woke up, opened my eyes and turned on my back. I was breathing fast and I was almost sure what time it was. How long would these nightmares last? I asked myself hundreds of questions to which I had absolutely no answers. I didn't even need to look at the clock, but I did anyway.

2:30 AM

It was the same time as usually.

The time of the nightmares.

Part of the series '2:30 AM'

31.01.2023

Sofia, Bulgaria

Български 🇧🇬

Бурята продължаваше вече часове наред. Вятърът носеше прахоляка по улиците, където имаше паднали клони от дървета, а есенните листа покриваха тротоарите. Стоях и наблюдавах през прозореца. Денят е чудесен за чаша кафе и книга в ръка. Типичен есенен ден в цялото му изящество. Есента е едновременно красива и носталгична. В нея са събрани всички цветове, независимо дали ще се загледаш в листата на дърветата, в дъгата паднала след дъжд, в изгрев или залез. Всяко едно от тях прави живота ни цветен, кара сърцето ни да пее, а душата ни да не спира да копнее и мечтае. Има и нотка на носталгия. Може би за отминалите летни дни? Не, не съм от хората, които ще кажат: „Нека да е само лято!“. Тук децата биха казали, че е заради училището. Е, те имат свое право на глас. Има частица тъга, момент, в който осъзнаваш, че живееш за простите неща в живота. Всеки ден живеем от изгрев до залез и танцуваме валс на живота, като всеки от нас е в собствен ритъм.

Върнах се в кухнята, поставих хартиена капсула в кафе машината и натиснах бутона. Реших да проверя прогнозата за времето през телефона и да видя кога ще спре дъжда. Блесна светкавица и се чу оглушителен тътен. Нямаше никакви изгледи бурята да спре скоро. Телефонът ми изписка и се появи така нареченото предупреждение „червен код за опасен вятър“, преди да съм цъкнала прогнозата за времето. Това ме отказа от всякакво излизане навън.

Вятърът не преставаше да свири, а дограмата похлопваше. Непрекъснато се чуваше зловещо потракване и проскърцване от сградата. Все си мислех, че бурята ще отмине за два дена, но тя все повече се усилваше. Телефонът ми изпищя още веднъж. Този път, обаче предположих, че ще е нещо свързано с времето. Беше предупреждение за силни ветрове и известие за препоръчителна евакуация. Очите ми се разшириха и препрочетох известието най-малко пет пъти. Мислите ми се закачиха една след друга и препускаха, като вагоните на бърз влак.

- „Как така евакуация?“ – казах леко паникьосано.

- „Какво става?“ – майка ми влезе в стаята притеснена.

- „Излезе предупреждение за препоръчителна евакуация.“

- „Ние нямаме кола. Дори и да съберем багажа нито автобуси, нито влакове вървят.“

Вдишах дълбоко, концентрирах се и се опитвах да позабавя бясно препускащия влак, на който имаше все повече закачени вагони. Всеки проблем има своето решение. Това беше едно от нещата, на които ме научи 2022-ра година, от която всички се оплакват, че е била катастрофална. Потвърждавам, това определено не беше моята година.

- „Бързо! Събираме багажа по куфарите.“ – по-решителна никога не съм била.

Всяка от нас отиде по стаите и започва да събира дрехи и неща от първа необходимост. Знаехме, че нямаме много време. Действахме максимално бързо с леко притичване по коридора, а тик-такането на един от старите часовници в хола отчиташе равномерно всяка секунда и всеки удар на разтуптяното сърце.

Вятърът засвири и цялата сграда затрака с особено зловещ звук, който те кара да настръхнеш целия. Моментално замръзнахме и двете на място. Нещо огромно се задаваше и ние изобщо не бяхме готови. Краката ми автоматично хванаха посока към прозореца на терасата, откъдето всичко се виждаше ясно. Застанах на него, очите ми се разшириха от ужас, а в гърлото ми заседна буца. Седях онемяла и не знаех какво да правя. Знаех, че е логично да се случи, просто нямах идея точно кога. Заформилите се фунии бяха седем или осем. Това съм го виждала само по филмите. Винаги бях готова с решение и знаех какво да правя, но сега... е различно. Стоях пред прозореца, наблюдавайки приближаващия ужас, който ще промени живота на човечеството завинаги. Много отдавна съм се примирила със своята съдба, но винаги можеш да се изненадаш точно по какъв начин ще се случат нещата. Една от фуниите се приближаваше все повече. Вече знаех какво следва. Мощният вятър задуха още един път и в този момент изтръгна стените, повлече ме със себе си и всичко затихна и приключи така внезапно, както започна. Не знаех дали мога да се движа или имам нещо счупено. Озовах се лежаща насред отломки от порутени сгради, а капки дъжд се стичаха по лицето ми. Надигнах се на лакти, за да разбера, че всичко е разрушено до основи. Осъзнах, че съм сама насред отломки, покриващи хиляди трупове на хора, които също като мен не са успели да се евакуират навреме. Станах, очевидно ми нямаше нищо, само охлузвания и натъртвания тук-там, но бях единствената, която съм се оттървала по този начин. Някои от труповете бяха сгънати и затиснати, така че бели кости стърчаха от тях. Само аз бях останала, нямаше никой друг.

Единственият оцелял.

Последният оцелял.

Затворих очи.

Оставих тъмнината да ме обгърне.

Събудих се, отворих очи и се обърнах по гръб. Дишах учестено и вече бях почти сигурна колко е часа. До кога щяха да продължават тези кошмари? Задавах си стотици въпроси, на които нямах абсолютно никакъв отговор. Нямаше нужда дори да поглеждам циферблата, но все пак го направих.

Той сочеше 2:30, както обикновено.

Времето на кошмарите.

Част от поредицата "2:30 през нощта"

31.01.2023

София, България